02. Жигули, фар и библиотека

Като се каже Александрия, вероятно се сещате за две неща, всяко от които го няма вече - библиотека и фар. След основаването и кратковременната власт на Александър Велики, Александрия става столицата на последната династия на древен Египет - 33-тата династия още наричана династия на Птолемеите, защото така се казвали всичките царе освен последната царица, която е известната Клеопатра. Птолемеите управляват Египет в продължение на 275 години и всичките са такива на огромен разцвет на града, който се превръща в световен център на познанието, благодарение на библиотеката, основана от първия Птолемей и построена от втория. Противно на това, което сме свикнали да вярваме обаче, библиотеката на Александрия не загива внезапно изгорена от варварски нашественици, а постепенно след върха на славата и от нея се оттеглят учени, изнасят се ръкописи, спира се финансирането и когато идват римляните и наоколо става война, тя загива тихо и неусетно. Много от ръкописите са преписани от писари по други библиотеки и реално никой няма представа какво точно се е съдържало в тая библиотека и колко важно е било. Междувременно митът за изгубеното знание на древността приписван на Александрийската библиотека всъщност е доста по свързан с тази на Константинопол, изгоряла при окупацията от рицарите през 1204 година. Другата голяма забележителност на Александрия - фарът, е едно от Седемте чудеса на света и е построено по същото време като библиотеката - а именно прословутото царуване на Птолемей II Велики (280-247 пр Хр). Фарът е бил някъде около 110 метра висок, построен във формата на квадратна кула на три нива, изградена от бежови варовикови блокове. Вероятно защото ползата от него е била неоспорима за всички владетели и цивилизации, той устоява доста по-дълго от библиотеката и краят му е причинен не от хората, а от самата природа. Звметресение прз 956 разрушава най-високата част от кулата, а друго през 1303 го срутва до степен на неизползваемост. Тия земетресения между другото не стават тука, а на стотици километри, примерно най-разрушителното  от 1303 е било чак в Крит. Тъй или иначе, на египтяните им омръзнало да гледат неизползуваема каменна купчина и през 1480г. султан Каит Бей взима камъните и ги използува за построяването на цитадела върху основите на фара, носеща неговото име и до днес. Именно към тая цитадела се промъквам в тоя момент измежду сергиите с търговци. Прави впечатление, че всички продават масово пирамиди и Нефертитита и Александрия си няма свои сувенири различни от масовите за Египет, освен може би мидичките. Ако някъде имаше фигурка или дори магнитче с черно-жълта жигула щях да си го взема веднага, но уви.

Ейтука е бил фара!

Ама разбира се, че цитаделата работи, какво ми разправя тоя шофьор. Тенденцията през целия трип е, че външните експерти като интернетът, Доминик и дори аз - се оказват по-наясно с някакви такива основни неща от местните хора дори в собствения им град. Сори ако звуча като абсолютната надувка, но първо съм такава и второ съм прав. Пак скенер на багажа, пак всички се чудят може ли лаптоп в цитадела, оказва се, че може, И тъй, точно осем часа след кацането ми, аз най-после съм в първата истинска египетска забележителност. И тя е страхооотна! Може би заради топлата привечерна светлинка, а може би заради това, че наистина е хубава малка крепост на върха на полуостровчето заграждащо пристанището на града. Външната стена загражда широк двор, в който е самата сграда. Тя представлява интересна мрежа от стаи и коридори, обаче никъде няма ни една табелка дето да каже коя стая за какво е била или за цитаделата като цяло. Нищо, Вихрен е чел. Значи, първо, тоя Каит Бей е последният стабилен султан на мамелюците, преди Османската империя да завземе Египет прз 1517г.. Кои обаче са мамелюците? След златния век в който Аюбидите на Саладин управлвяват Египет, през 1250 година властта в Египет взимат мамелюците - които са висша класа от неарабски робски войници, нещо като спец-части в арабските армии на средновековието. Всичките мамелюшки султани идват от разни забутани народи по ъглите на ислямския свят като кипчаци и туркмени, а наследяването рядко е ставало по семейна линия, а по-скоро по избор на следващ подходящ мамелюк, заради което и текучеството на султаните е било по-голямо. Каит Бей е бил черкез (от тия дето идват от Черкезия на север от Кавказ), издигнал се в ранговете на армията и избран като компромисен вариант за султан след период на особено много бързи султански смени. Благодарен съм му за тая хубава крепост, щото османците не биха направили крепост тука никога, съответно той наистина е бил последния човек с достатъчно дълго управление и власт да свърши тая полезна работа.

Цитаделчицата

Град на чудо на света

Три етажа на празни стаи и коридори, една малка тераска и едно огромно знаме на върха. Макар вътре да стават интересни игри на светлина и сянка, доста повече ми харесват гледките под залезните лъчи навънка, съответно бързичко се измъквам за да огледам мястото на слънце. Не че придавам някакво значение на Седемте чудеса на древния свят (а и след само два дена ще се убедя, че гърците са избрали именно тези седем само защото никога не са пътували нагоре по Нил), но все пак е доста уникално усещане да вървиш по място, където в продължение на хилядолетия е било фокусирано възхищението на целия свят. Има широки стени по които да се разходи човек и едни тунели под тях, които пропускам тактично щото наоколо почват да събират туристите от кьошетата и да затварят. Измъквам се преди да трябва да ме подбират мен. Крепостта е на върха на малко полуостровче, наоколо рибари събират улова си, търговци продават джунджурии и хлапаци пекат царевица. Има кей с малки кули отстрани който по магнитчетата изглежда оживен и пълен с народ, но наживо е затворен с дъски и варели. Има и известен аквариум тука, който е и отворен до по-късно, но предпочитам да използувам залезното време все пак да видя тоя град, а не аквариум, прави впечатление и че фасадата на сградата изглежда изоставена. 

Най-забележителното в Александрия
И джамията отзад.

Уютничко,а?

Навлизам в уличките на града и усещам неговата малка лудница, над мен висят пранета, крещят хора, мирише на арабски манджи... Неусетно се озовавам при голямата джамия на Александрия посветена на средновековния суфист Абу Абас ал Мусри, който е погребан тук. Джамията обаче е от 30-те години на ХХ век, построена от двама италиански архитекти. Твърди се, че е послужила за модел за огромната джамия на Абу Даби, която видях преди два месеца и се виждат приликите, но туй тука изглежда доста по-автентично. Разбира се ако нямаше купчина боклук на трамвайния обръщач пред входа щеше да бъде още по-добре. У Сашка е пълно с трамваи, има най-старата и най-развита трамвайна мрежа на цяла Африка, само дето тия трамваи не ходят където аз искам и от моя гледна точка само ми пречат да пресичам оживени улици между жигули. Джамийката вътре е внушителна, спокойна и изящна, особено ми харесва тавана, изписан, пъстър и приятно осветен. Опитът ми с модерите джамии е, че често строителите им се престарават и всичко става претрупано, тук не е така и дори килимът е скромен и нентрапчив. До вратата има библиотечка с безплатни книги за туристи, целта явно е да зарибят някакви хора по исляма, което не знам как ще стане с книжки на руски за правата на жените в исляма, а и библиотечката не изглежда сякаш някога е била отваряна.

Когато си виждал Барселона, Рим, Неапол, Атина и Тунис е трудно да повярваш че това уютно пристанище е най-големият град на Средиземноморския бряг, та то напомня на Солун. И все пак, тоя съвсем нормален център е измама, градът се простира на километри във всички поосоки и просто повечето хора нямат нужда да слизат в центъра постоянно. Въппреки туй по променадата има доста народ, доста народ има и по огромните кубични бетонни блокове между променадата и самото море. Що да не взема и аз да се покатеря по тия бетонни буци? Всеки куб има страни по малко над един квадратен метър, и помежду кубовете има дълбоки проорези широки по 20-30 сантиметра, съответно е добре да се внимава като се върви. Между кубовете обаче става голямо веселие, котки, кучета и плъхове се гонят, рибари сортират рибата си, влюбени двойки се натискат и разбира се някой ходи по нужда. 

Залез от променадата

Небето преминава от розово в лилаво и от лилаво в черно, а на мен ми е весело и леко на душата, нищо че допреди по-малко от два часа бях върховно изнервен; това е силата на опознаването на пъстрия ни свят. Най-накрая залезът е съвсем приключил и е време да се погрижа за насъщните си нужди, а именно водичка и интернет. Намирам на картата офис на водафон, тръгвам към него и се натъквам на офис на Ориндж по пътя, еми съдба, туй ще е. Вътре каката говори чудесен английски и ми продава симкарта с 20 гигабайта за 20 лева, звучи като добра оферта, само дето има нужда от тонове документи и формуляри, снимки на паспорт и сампъл от майчино мляко. Тъй или иначе, след 15 минути вече има нет, смси на арабски, и възможност да съобщя на света важните новини че съм жив и че Сашка е пълна с жигули. Навсякъде са и не само таксита, дори докато пиша на на някакви хора и ме стряска клаксон. Мислех, че страхът да не ме блъсне засилена жигула със съмнителни спирачки е останал далеч в детството, но не би. Чудя се отде идва думата клаксон, но пишещият пътеписа Вихрен от бъдещето може да ми обясни, че думата е патентована от американска компания за клаксони през 1908 и произхожда от древногръцкото клаксо, което значи правя рязък звук (Лингвистичен фън факт нумеро уно)

Тъй е у Сашка

Вече е тъмно, добре е да се отправя към гарата, че нощувката е в Кайро на три часа с влака оттука. Тръгвам към гарата, не пропускайки да мина край античния театър по пътя; той обаче не е осветен и изглежда призрачно и тъмно. Пийвам си едно прясно изцедено портокалово сокче по пътя и се пъхам в огромната гара, разбира се през скенер на багажа. Билет се купува лесно, но да намериш кой е твоя влак е доста трудно, тука всичките влакове са за Кайро, а табло или дори номера по коловозите няма. Все пак една леля ми помага и откривам влака, настанявам се и секунди след това той потегля. По-нататък ще зацикля за различните категории, класи и мистерии на египетския влак, за момента важното е, че тоя влак е лъскав, нарича се "испански", вътре е празно и прилича на съвсем нормален общ вагон на БДЖ и най-интересното за него е, че има щори между вътрешното и външното стъкло, с които можеш да си регулираш припека без да се чупят и събират прах наоколо, доста хитроумно, въпреки че аз естествено нямам припек който да ограничавам. Прекарвам влака в комуникация със семейството и приятелите и с въздишка гледам как подминаваме град Танта, която исках да посетя и която закъсненията на бавния Египет ми отнеха. Впрочем, като стана дума, тоия влак закъснява с вече над 40 минути, ще пристигна в Кайро след полунощ май...

Не е лоша тая гара, като за 8 влака на ден