14. Императорът, овцата и жезъла

Есна, град на досадата.

Следващата ни спирка - Есна е на западния бряг на реката, точно както и Едфу; има път помежду им, но Руди решава, че трябва да минем по главния път по източния бряг и не е като да мога да споря, съответно си обираме всичките полицаи с тефтери - а те са повече от средното, щото има два моста и граница на губернората. 

Есна изглежда много приятно градче и има бонус, че е много рядко посещавано от туристи, защото храмчето му е малко и сравнително ново. Руди ме оставя на брега на реката, на двеста метра от храмa, отивам дотам и трябва да се върна, щото билетите били там дето Руди паркира и естествено нищо не каза; на всичкото отгоре ги продава човек с калашник. Далеч по-неприятното обаче е, че с тия разходки напред-назад съм срещнал всичките досадници продаващи глупости пред храма и съм единствената им мишена. Обаче имам някакво ниво на търпима досада за всеки ден и Едфу доста се постара да изхаби днешната. Има момък с ярко жълта тениска, пита ме какво търся, казвам му картички, за да се отърва; той казва че има, сега ще ме чака да изляза, офф.

Храмът на Хнум

Пъстри колони и тавани

Храмът на Хнум е в дупка в земята, висока горе долу колкото самия храм и се слиза по стълби. Както май още не съм обяснил, храмовете обичайно имат портал, след него двор, след него зала с колони на име хипостилна зала, след което затворени зали навътре; тук е останала само хипостилната зала. Тоя Хнум първо бил бог на извора на Нил както и тоя дето прави бебетата от кал преди да забременеят жените. От Средното царство (когато се разбрало, че тоя Нил не извира никак близко) ролята му се свежда до божество на южните райони, носиш му дарове като ще ходиш в пустинята или при нубийците; силно маловажен тип, но по някаква причина римляните са му построили храм. Точно така, тоя храм е най-късният в цялата египетска история и е построен от римляните, започнат някъде по времето на Клавдий и завършен при Веспасиан (40-80 след Христа), ако помните от Трета глава, това е съвсем скоро преди християнизацията на страната. Римляните не са тормозили местните много с налагане на римската религия и както се вижда даже са им строили храмове; Египет е хранил цялата империя и не е било никак целесъобразно да има бунтове тука. Тоя храм съдържа и вероятно най-късния надпис на древноегипетско писмо, някъде от около 250г. 

Императорът и овцата

Редички от богове

И сега какво има тука - релефи по стените, например фараонът носи дарове на Хнум с глава на овен. Само дето не е фараон, ами според табелата отвън - император Клавдий. Чел съм огромно книжище на име "Аз, Клавдий" и знаете ли коя история липсва вътре? Как Клавдий носи цимбали и стомни на гигантска седнала овца на име Хнумчо. Обяснявах нещо подобно в предната глава, но може да се повторя - безкрайните релефи на фараони носещи дарове на богове за мен губят своя смисъл, когато знаеш че тия фараони са римските императори, чийто крак не е стъпвал в никаква Есна и не са чували за никакъв Хнум. Освен тези релефи, има и скелета и тръби навсякъде, явно тече някаква реставрация. Все пак, тая зала с 24 колони е доста приятна и има характерни неща, примерно колоните са по-красиви от обичайното, защото явно след гърците се е появило знанието за капителите; също така художниците явно са имали по-модерни и качествени бои и цветовете си личат много добре. Таванът също е изрисуван, за разлика от обичайното. От всички сцени най-много ме впечатляват боговете подредени в редички на тавана. Няма тука гидове, нито табели, нито интернетска информация, няма кой да ми каже защо са се подредили в редичка гадинките. На двора пък има статуя на Менхейет, жената на Хнумеца, с глава на лъвица.

Минаре от епохата на Фатимидите.
.Помним ли кои бяха тия?

Досадникът с жълта тениска ме хваща за ръка и ме води в дюкяна си, който е затворен и той трябва да отключва. Пет секунди по-късно ми е очевидно че тоз няма никакви картички и му казвам чао и си заминавам рязко, той ме дърпа но аз съм непреклонен, нямам търпение за глупости. Отдалечавам се с бърза крачка възползвайки се от това, че за да ме последва трябва да заключи първо. Все пак го чувам как вика след мен, после тича след мен, пак вика и се налага да свия в едни улички за да го загубя. Брей какъв съм твърд и хитър и как успешно се отървах от досадника - мисля си и тръгвам из малкото пазарче на центъра. Тъкмо съм спрял да си взема портокалов сочец и чувам мотор да пърпори, обръщам се и какво да видя - тоя с жълтата тениска се носи при мен с един куп магнити, шалове и даже жезъл, както и още куп неща дето очевидно не са картички. Следва диалогът:
 - Остави на мира, не искам сувенири!
- Не, не, виж картичките!
 - Какви картички бре, туй са магнити!
 - Не, картички са, виж тука пише.
 - Пише магнет, туй значи че са магнити, не картички!
 - Не, картички са! Имам от Едфу и от Луксор
 - Даже нямаш от Есна? Не ги искам.
 - А пръчка, искаш ли?
 - Не искам пръчка. Не!
 - Ама тя е ритуален жезъл на Хор.
 - Не ща жезъл на Хор!
 - А на Анубис? На Хнум? (това дето ми тика в ръцете е същият жезъл, няма втори)
 - Не искам жезъл!
 - Дай поне два лева за дето ти ги донесох!
 - Ти луд ли си?- Чакай, чакай тука, ще ти донеса, аз знам един тип дето има картички.И отрпрашва нанякъде. А аз се постаравам да го изгубя, бързичко се махам от пазара и се пъхам в пъстрата джамийка край реката. 

Най-споконият Нил

Чакам няколко минутки и се измъквам и тръгвам по променадката. Много приятно е тука, красиво пъстро градче, хубави къщички, разнообразни джамии, синята широка река. Всъщност, това е най-спокойният и приятен Нил, който ще видя на пътешествието. Такава хубава река, такъв приятен ранен следобед, нищо не може да го развали. Освен звука на мотор,  който чувам зад себе си. Хайде пак!
 - Ето картички!
 - Това са ксерокопия на снимки, не са картички.
 - Картички са!
 - Остави ме на мира!
 - Вземи ги, подарявам ти ги!
 - Добре, само ме остави на мира!
 - Ето, а сега 20 лева!
 - За какво?
 - За картичките!
 - Не ги ща! Махай се! - листи хвърчат по улицата, той не ги събира.
 - Дай пари, аз ще ги занеса на човека, той ще даде картички и ще ти ги донеса.
 - Няма да ти давам нищо.
 - А за жезъла?
 - Не искам НИКАКЪВ ЖЕЗЪЛ!
 - Ама аз ти го дадох! Ти го взе!
 - Къде е тогава?
 - Аз познавам един, той има цяла колекция от жезли, ейсега ще ти донеса!

Пъстра Джамия

Центърът на града в рядък момент на спокойствие

Само още двеста метра до заветната кола и се махам оттука. Но какво е това, Руди го няма! Неееееееееееее! НЕ! Не мога да издържа ОЩЕ един разговор с жълтата тениска! Аре ве Руди, Къде си, точно сега ли намери да се изгубиш! В далечината се чува зловещия мотор и губя последната надежда, представям си как ще се наложи да си купя скапан жезъл и да участвам в ритуален бой с жезли за ксерокопирани листи... Точно в тоя миг, от уличката до колата изскача Руди; О, непроницаеми спасителю, о, прекрасен темеруте, о, благословен пън! Хайде отваряй по-бързо, вече виждам жълта тениска, хайде, хайде... Успявам да се напъхам преди онзи да ме види, тъмните стъкла ме пазят докато оня се озърта край колата и отива да пита полицаите. Те ще му кажат къде съм, хайде Руди, пали тъпата Киа и напред към свобoдата! Докато се отдалечаваме се чувствам като в "Да изчезнеш за 60 секунди". Твърде стар филм, за да помните? Сори, туй е което ми идва като си помисля за традиционно американско бягство с коли, ако искате може "Бързи и яростни", все тая, важното е, че никога вече няма да видя тоя човек с жезъла и жълтата тениска, освен в кошмарите си. Рудката май въобще не разбра какво велико дело е направил, макар че - сигурно вече сте забелязали - изразяването на емоции не му е силната страна. Нищо, в момента наистина имам нужда някой да ми помълчи малко и Руди изпълнява тая роля както и всички други - а именно - безропотно.

13. Лъжата на Птолемеите

Храмът на Хор в Едфу

Тая снимка предизвика Звука!

Наоколо се редят зелени поленца, но и в двете страни някъде в далечината се вижда пустошта, плодородното влияние на реката е само няколко километра от двете и страни. Град Едфу е от другата страна на Нил, съответно има полицаи с мазен тефтер, мост и пак полицаи. На тоя мост се случва едно невероятно, съдбовно събитие - когато си вадя телефона да снимам, моят шофьор Руди си отваря устата и казва някакъв странен гърлен звук! За пръв и последен път в нашия ден заедно, Руди се опита да ми проговори, вероятно да не правя снимки на моста. Естествено, игнорирам го, ако наистина му преча, да повтори. Не изглежда особено разстроен, че съм пропуснал единствения му звук, чак почвам да се съмнявам да не се е уригнал.

Обнадежден от тая случка се опитвам да го накарам да спре на центъра на града за малко, но стената от темерутлък ме среща отново и не спираме преди да стигнем до древния храм. Излизам си и тръгвам към него. Веднага ми се лепва продавач на глупости, за да ми увие главата с бял шал, който е ПОДАРЪК, опитва се да ме вкара в магазинчето си, но му казвам, че първо ще гледам храм. Всъщност тоя подарък не е такъв, а е просто стръв - тоя вече ме е маркирал и след храма ще трябва да вляза в неговия, а не в нечий друг - дюкян. Нищо, това е проблем на бъдещия Вихрен, да се оправя. Вече се вижда фасадата, но естествено има билети и будки и полицаи и глупости първо, а после входове и разни малко останки тъкмо пред голямата порта. 

Големият портал отвън

Вътрешната фасада

Ето го порталът в цялото му величие! Тоя храм, посветен на бога сокол Хор е най-добре запазената сграда на цялата древноегипетска цивилизация. Както ще разбера след малко, това значи, че съвсем буквално няма никаква разлика между това, което виждам днес и това дето са построили египтяните преди две хилядолетия, всичко тук си е съвсем здраво, фасадата, двора, колоните, вътрешни и външни стени, зали, покриви, всичко е в съвсем запазен вид! По фасадата има релефи на Хор и фараони със странната корона на Собек. Още тук почва да ме гложди нещо, но двата гранитни Хора в птича форма ме разсейват. След голямата порта следва вътрешен двор с колони по краищата и още две гранитни птици пред следващия вход. Тук е едновременно широко и уютно, но и пълно с местни гидове дето нещо досаждат. Подминавам ги и си влизам в главната сграда, състояща се от серия свързани зали.

Лодката в най-вътрешната зала

Хор е спипал хипоптамеца на каишка

Хор по стените, фараони също, тук-таме Амун Ра, срещат се и всичките дребни символи, анхове, очи на Хор, птици с ръце, всичко има тук, но някак...не ми харесва; не, не точно че не ми харесва, но не ме впечатлява, все още обаче не знам защо. Стени, релефи, странични зали, релефи, портали, релефи, най-вътрешна зала с релефи и лодка. Лодка ли? И аз не знам защо има лодка, по-точно стилизирана церемониална ладия, може би се ходи на Оня свят с нея, тъй или иначе все още не знам, значи и вие няма да разберете. Лингвистичен фън факт номер забравих кой, думите ладия и лодка имат общ произход. Излизам през страничния вход и обикалям първо отвътре, после отвън на външната стена. Има гид, който разказва на едни американци, че туй тука е митът за Хор и Сет; Хор тъкмо е прилъгал Сет да стане на хипопотам и го хваща; туй е първият хипопотам дето виждам на релеф и той горкият изглежда като прасе малко, а американците правят тъпи шеги и ме дразнят. Ама не са само те, какво му е на тоя храм, че не ме впечатлява толкова, съвсем обективно си е супер лъскав и хубав и интересен...

Анубис се дръгне

Храмът отвътре

Малък Анубис се появява да се дръгне, докато аз седя в малко амфитеатърче от външната страна на храма и му се чудя. Построен е между 237 и 57г. преди Христа, започнат от Птолемей III и завършен от Птолемей XII, на мястото на по-древен храм на Хор, храмът е един от най-характерните примери на сливането между древноегипетската религия на местните и гръцката религия на управляващите Птолемеи; в това сливане Хор е Аполон, а Хатхор - Афродита. Гръцката династия на Птолемеите идва след Александър и управлява елнистичното си царство от Александрия, във Втора глава стана дума за тях. И изведнъж ми просветва какво не е наред тука! Кой е тоя фараон дето носи дарове на Хор? Птолемей някойси. Какво е направил? Кой го знае. Защо е построил храм тука? Щото да се кефят местните. Тук виждаме гръцки фараон от гръцка династия говорещ единствено гръцки език и вярващ в гръцките богове, изобразен тука по стените как носи дарове на Хор. И на всичкото отгоре им е отнело 180 години да го построят, значи тоз безличен фараон по стените дори не е един и същ ами са ДЕВЕТ различни?! Всичко това, колкото и хубаво да е, е една лъжа към египтяните, една гавра с тяхната религия, една симулация на древните храмове. Когато отидеш в Абу Симбел е напълно невъзможно да отделиш тоя храм от личността и историята на Рамзес II, всяка прашинка от храма там е ориентирана към това да осигури вечността на Рамзес и божествения му характер, всяка част от сградата има своята съвсем конкретна роля във вечната история на най-великия египетски фараон. Тук, от друга страна, храмът няма личност, няма ясна цел, няма магия, няма душа. Това е един запазен храм, но една фалшива история. Местните май не са си мислили като мен де, имало два пъти годишно фестивал, в който мъкнали Хатхор от храма и в Дендера, за да я женят ритуално за Хор тук. Да си ги женят. А тая Дендера какво ми готви... 

Джамийката на Едфу

Чао, Хор-Аполон

Излизам от храма и капанът щраква, тоя Вихрен от близкото минало защо не измисли стратегия? Хванат под ръка бивам замъкнат в дюкяна на настоятелния продавач. След куп пазарлъци успявам да се отърва с още една пирамида, няколко картички и крокодилче за твърде много пари. Ама пред магазина ме чакат още и още и се стига дотам, че да трябва да крещя за да се измъкна. И какво да видя - колата си е там, но Рудката никакъв го няма. Още продавачи на глупости се насочват и аз решавам да се махна моментално преди да са ме спипали, измъквам се от паркинга и се разхождам малко из града, едни тесни улици пълни с коли, жълта джамийка, прах и много, много хора. Всяко потапяне в истинския Египет ми харесва много, защото не е досаден, уморителен и пълен с измамници за разлика от туристическият, а може би и защото съм за кратко там - ето сега се връщам и откривам, че Руди се е завърнал от мистериозното си изчезване. Къде беше ве? Все едно питам стена с безличен грък на нея.

12. На гости на крокодила

Домът на крокодила

Хотел с гледка

Ранна утрин в хотела. Ставам в седем и отивам на закуска, щото в 7:20 ще ме чака таксито. Като някакъв абсолютен баровец съм си поръчал частно такси-гид да ме закара до Луксор, спирайки във всички забележителности по пътя. Тоя лукс ми струва 90 долара, но тъй като това което искам е доста сложно и тъй като хората по круизите обикалят същото разстояние за три дена, реших, че си струва да дам тия пари за да имам предварително уреден транспорт и да се случат нещата точно както искам. И тъй, големият баровец търчи да яде безвкусно хлебче със странно масло и изкуствен мармалад на балкон, който има гледка към обратното на реката, и после и като един истински поклонник на лукса се връща в стаята си да си дояде с мокри шоколадови топки. Три цели дена в Египет и някакви топчести чуроси на име залабии са единствената храна на която съм се натъкнал дето става за ядене.

Ето го и моят шофьор-гид, чака ме на рецепцията. Но, каква изненада, та ние се познаваме! Това е шофьорът, който ме докара от летището и който не говори и дума английски, или изобщо. Озъртам се дали в колата не се е скрил друг човек, но явно това е единственото, което имам като гид, явно ще си гледам нещата сам. Тоя момък обаче даже не се и опитва да ми говори, подавам му раницата и той безмълвно я пъха в багажника, докато аз се чудя кога тая липса на комуникация ще стане проблемна. И тъй сядам в колата и му казвам Ком Омбо! И без дума да каже, Руди (както съм решил да му викам на ум, галено от темерут) пали колата и тръгва. Асуан бавно се разредява и...не свършва, минава поне четвърт час докато осъзная, че просто целият Нил нататък ще е така, нещо като безкрайно слято село, с малко повече дървета понякога и къщички и джамии друг път. Руди кара по особено неприятен начин, намалявайки до спиране за всеки легнал полицай за който се сети и максимално ускоряване помежду им и изпускане на около 1/5 от тях резултиращо в огромен друс и трясък и дори гасене на автоматичната кола (!). Междувременно обаче освен легналите има съвсем истински прави полицаи с мазни тефтери, които ми помагат да разбера, че Руди не е ням щото му се налага да диктува нещата за тефтера. Руди е решил че съм "ингилиз", не го поправям, все пак оня ден ме чакаше с табелка с характерното английско име Вириек.  

Храмът отвънка

Отиде крокодила у ряката.

Пристигаме на паркинга на храма на Ком Омбо. Ще седя сигурно около час? Един час? Два? Аре ве, Руди, кажи нещо! Отказвам се, колкото седя - толкова, Руди ще чака. Вълнението ми от приближаващата археологическа забележителност и доволството, че съм първият и единствен турист наоколо обаче са удавени в десетминутно чакане да се изака продавача на билети. Напънало го е явно, в работното време, нищо аз мога да наснимам реката. Някога реката е стигала доста по-близко до храма и понякога дори го е заливала, сега обаче е доста по-надолу; все пак тука определено си личи, че всичко наоколо е направено да мъкне туристите откъм круизните кораби, там има порта, и пътека, и табела, и сергии, и дебнещи продвачи, и става супер очевидно, че само някакви абсолютно луди се занимават със задния вход и таксита и Рудита и паркинги и акащи билетопродавачи. 

Пътят на Хароерис

Лявата половина соколи, дясната крокодили

Най после съм в руините на храма на Ком Омбо! Всъщност, по-правилно е да кажа, че това са два храма - лявата половина на древната сграда е посветена на бог Хароерис (поредна реинкарнация на Хор със все соколски атрибути) а дясната половина е посветена на бога крокодил Собек. Сега храмът няма покрив и повечето стени даже нямат горна част, но разположението с два входа, две пътеки през залите и два плоски олтара за поклонение се наблюдава ясно и е уникално за цялата египетска цивилизация. Храмът датира от времето на Птолемей V около 180 г. пр. Хр, макар че има основания да се смята, че тук е имало храм от хиляда години по-рано, по време на Осемнадесетата династия. Във втората половина на пътеписа ще напиша и една историческа справка, да се ориентираме по-добре във фараони и династии и години, а в следващата глава ще има по-голямо зацикляне какъв е света в който се е родил тоя храм. Тука важното е да се знае, че имаме храм от времето  малко след Александър Велики, след библиотеката и фара в Александрия, хилядолетие след новото царство и след първия посетен от мен храм в Абу Симбел и стотина години преди да дойдат римляните.

Не завиждам на древните за хирургията им

Между задните стени.

По голямата част от тоя храм липсва и все пак това са доста внушителни руини, ако ги сравни човек с другите ростанки от света малко преди Христа трудно ще намери и такава запазеност. Все пак липсата на таван помага за атмосферата, слънцето нежно се промъква измежду колоните. Първо обикалям бързичко лявата половина; релефчета с Хор и неговата местна форма са интересни, но всички знаем че съм тук за крокодила! Въпреки това, най-забележителното нещо, което всички твърдят за това място е, че от вътрешната страна на най-задната и най-външна стена има един релеф, в който има нещо като кутия с хирургически инструменти, скалпели, пинсети и подобни. Туй се явяват първо - най-старите хирургически инструменти изобразени някъде в света и второ, един от много редките случаи в които египтяните са ни показали как се прави нещо, цялата им цивилизация е била силно фокусирана върху крайните резултати и много рядко се е описвал процесът или инструментите. Намирам ги съвсем сам, въпреки че ми е ясно, че ако не бях чел колко е важно, изобщо не бих обърнал внимание на точно туй релефче. Като цяло не се знаае защо висят тука, уж щото Хор и съответно Хароерис бил нещо свързан с лечението, на мен това ми звучи силно съмнително; освен това силно ме дразни че никой не обяснява цялата тая схема с Хор и Хароерис, ще си седя в неведение, вие също.

-Това куче защо е зелено?
-То е крокодилче.

Аз бих го изял тоя фараон.

Ето ме и в дясната половина, посветена на Собек; освен някакво място на име Крокодилополис, което още не е съвсем дефинитивно открито, тук е бил най-големият култов център на Собек и въобще на уважение към крокодилите. Стигнало се дотам, че градът Ком Омбо се мразил с Дендера, която е надолу по реката и която се гордяла с най-мощните ловци на крокодили в цял древен Египет. Предвид какво предстои да ми се случи в Дендера и какво мисля за лова по принцип - в тая вражда аз съм твърдо зад Ком Омбо и про крокодилите. А какво ми се случи ли? Ще чакате 17 глава. Междувременно, край мен почват да се редят изправените крокодили. Собек бил най-агресивният бог в пантеона, всичките му имена са някакви страшни - "острозъбия" и "тоя дето обича насилието". Същеврвменно е бог протектор на слабите, също така в най-късните периоди му лепват и тая така модерна топка на главата, ставайки поредната инкарнация на слънцето Собек-Ра. Когато няма топка обаче, Собек носи изключително сложна корона, която изглежда като букет. Доволен съм, поне десетина сцени с него се виждат в тая половина от руините. Наистина изглежда доста величествен, макар че като гледам тия ходещи крокодили на които ходещи соколи им носят дарове и си мисля какво въображение се изисква да се стигне дотук.

Туй са издълбаните релефи на късния период.

Колонада. Тук се наричат хипостилни зали.

Към входа се е появил се гид, развеждащ двойка, аз се лепвам на една колона разстояние от тях да си послушам малко за храма, платил съм си за гид, не на тоя естествено, но някак Египет ми го дължи. Гидът казва няколко интересни неща, едното е, че в Късния период египтяните се усетили, че е не само по-лесно, ами и доста по-издържливо да се правят издълбани релефи, а не такива дето стърчат от стената и изкуството приело и тая форма, затова има толкова запазени релефи и до днес. Другото дето разказва са различните версии за произхида на Анкх-а, символа на живота (аз ги разказах в Девета глава), гидът подкрепя тезата, че символът представлява мъжко и женско начало. Ама айде стига съм слухтял, дай да видим какво има наоколо.

Развъдник за крокодилчета

Египет под естакадата.

Отвън на храма пък откъм реката има още няколко неща, останки от църква, колона от римско време и прочее маловажности; освен тях обаче има едно миниатюрно фонтанче, за което пише, че жреците на храма използвали да развъждат малки крокодилчета. Туй дето не пише обаче е защо се е правило това; разбирам че тука са били важни, но малко ли са им били крокодилите на египтяните? Има тука и музей на крокодила в който има мумии на крокодили, но вратата е заключена; или съм подранил, или тоя дето трябва да я отключи е в тоалетната. Време е обаче да обирам крушите, че ме чакат още куп храмове днес. Руди ме посреща с мълчание като страхотния пън който е; малко след като тръгваме се опитвам да му привлека вниманието, за да спре в самото градче за малко. Не е лесно, но накрая някакси успявам и спираме точно под естакадата - щото разбира се, че в туй градче ще има естакада. Врътвам се малко наоколо до джамийката и потегляме отново на нашето словоохотливо пътешествие. А вие доживяхте горе долу до средата на пътеписа, а след следващата глава ще сме и на средата на пътешествието. Добре вървят нещата, тоя път ще има край.

11. Среща с Ра

Красотата...

Чисто нова църква

И тъй, преди лодчената разходка, ще се завра в коптската катедрала на Асуан. Построена през 2006 в стил, което вече почвам да разпознавам като характерния коптски модернизъм, ослепително бяла и приличаща на топки от ванилов сладолед. Отново двуетажна, долу се провежда някакво училище, а горе е заключено и двама французи чакат пред вратата. Ейсега ще дойде да отключи, казват ми. И след малко се мъкне един човек с дебела връзка ключове и отключва вратата. "Заедно ли сте", пита ни - "Да", казват французите и ми смигват, аз нямам проблем - вероятно чичото ще чака бакшиш после и по-добре общ, нали... Тая катедрала е чисто нова, лъскава и светла. Аз не обичам много нови църкви, за да придобие атмосферата си, една църква трябва да престои, да отлежи и да се напълни с неща по ъглите; тука е много лъскаво и хубаво, а не тъмно, тсйнствено, мистично. Чичото разказва разни работи на французите, а аз си се мотая по тези така празни ъгли. Отгоре гледа един доста изненадан Исус вдигнал ръце. Заслушвам се в думите на чичото, кое колко струвало и откъде било докарани - сериозно ли това е с което си хвалите църквата? Жалко.

Тъй изглеждат ъглите на египетските градове

Както казват родителите ми
за едно друго животно - МАГАРУНДЕЛ

Още час имам до лодката и се появява трилема - дали да хапна, щото коремът къркори усърдно, дали да не ида до пустия недовършен обелиск, или пък да седна да си почина малко, че ме боли всичко? Вече сме заедно от поне десет глави, много добре знаете какво избирам. И тъй, предстои ии двайсетминутна разходка из покрайнините на Асуан. Първото, което обаче не очаквам, е че има качване и слизане на хълм между мене и обелиска. Второто е, че се озовавам в някаква луда част на града, където туристи не ходят, улиците нямат асфалт, а сградите нямат мазилка. Туй с мазилката го видях и в Кайро, ще го видя и в Гиза и по други места, явно е съвсем характерно за жилищните квартали по краищата на египетски градове - става дума за съвсем нормални блокчета в които живеят хора, просто тухлите нямат никаква мазилка. Третото, което не очаквам е да трябва да заобикалям магаре затъкнало се на най-тясната пътечка и в двете посоки. И четвъртото, най-неприятното е, че обелискът е затворил буквално три минути преди да се появя на портата пред голямата купчина камъни. Не ме е яд много, щото гроздето наистина е кисело, Хатшепсут тръгнала да прави хипер-гигантския обелиск уж за храма в Карнак, с поне една трета по-голям от всички други дотогава - и каква изненада, той зел че се напукал и го зарязали в кариерата, тука има един издълбан 40-метров блок в скалата и това е всичко. Айде наобратно, прахоляк, баир, магаре и тъй нататъка.

Капитан Мохамед ви поздравява!

Кралицата на Юга

Седим си с капитан Мохамед и чакаме огромните американци, които ги няма никъде. Хайде, вика ми, да се качваме, ще изтървем залеза. Ами американците? - питам. "Явно няма да дойдат" вика ми Мохамед и ме побутва надолу по едни стълби. Малкия Венко на рамото ми ми вика "казах ли ти, сега ще платиш цялата лодка" и аз му казвам да мълчи там, хванал съм се на хорото, по-добре да се забавлявам, пък после ще видим. Малката гад, заради него за малко да се изръся в Нил, щото лодката на Мохамед е третата поред в редица от лодки и за да се стигне се минава през първите две и се прескача по метър вода и цялото внимание и сръчност е нужна на място. Ето ни на лодката, около пет метра, равна, застлана с килимче и с пейка от всичките краища. Капитанът дърпа едно въже и моторът изобщо не пали, ейсега, ейсега, от десетия опит най накрая тръгва. 

Тука висяла Агата като писала "Смърт край Нил

На чайче с капитана

А сега накъде? Казвам, на юг, ако можем да стигнем до бързеите или язовирната стена. Ами...не можем, лодката не може да мине бързеите. Окей, тогава - да обикаляме островите значи. Елефантина и другите, един по един. Плитчини имало, не всички могат да се обиколят, шматкаме се доста произволно. Питам колко е дълбоко, капитанът отговаря 200 метра, изразявам съмнение, но не споря въпреки че очевадно ме мотае, я има 5-6 метра я не, местата дълбоки 200 метра нямат плитчини наляво-надясно. Лодката се казвала "Куин ъф дъ Саут", викам има шотландски футболен отбор с това име, оня вика знааам, някога ще ида и ще си купя знаме (таванът на лодката е покрит със знамената на футболни отбори). Питам го негова ли е, той обяснява, че е семеен бизнес на всичките братя, но най-вече той и племенникът му я карат. По едно време вади едно мини-котлонче и джезве и вари чайче; пита ме черен или нещо си, тъй и обаче не се разбрахме какво беше нещото. Избрах познатия черен чай и си пийнахме си чайче на теферич, както казваме у Варна.  

Доброто се връща.

Мавзолей от Абасидско време

Фън факт - никой не знае коя е най-дългата река в света, защото според разликите в дефинициите може да бъде Нил, Амазонка, Яндзъ или Мисисипи и децата по цял свят учат различни реки в училище. Все пак, по най-универсално общоприетия сет от дефиниции, в тоя момент се возя по най-дългата река на света. 6550 километра, най-далечният ѝ извор е в Руанда! Все пак, по-голямата част от водите не идва чак оттам, защото при Хартум се събират Белият Нил (идващ oт юг) и Синият Нил (идващ от Етиопия) и Синият е почти десет пъти по-голям. Сега обаче Етиопия прави голям язовир и се карат с Египет, защото се очаква докато въпросният се пълни, да намалее потокът към Египет. След Хартум пък са шесттте бързея, по които са се ориентирали древните египтяни; шестият е малко над Мерое, древната столица на царство Куш; тая част от реката е по-суха, пустинна и неплодородна. Към границата между Египет и Судан пък започва язовирът Насер, който видяхме в по-предната глава. На около двадесетина километра над Асуан е голямата язовирна стена, а на около десетина - малката. Били са нужни две, защото само с малката обемът на язовира не е бил достатъчно голям за нуждите на Египет. Веднага след стената пък е първият бързей; тук реката се разширява заради бързеите и се стеснява чак след Асуан. В разширената част обаче е пълно с острови, големи и малки, хълмисти и плоски, а понякога просто тръстики насред водата. Впечатлението ми, че всеки остров е отделен свят се затвърждава; островът с нубийски села дето посетих е най-големият, но освен него има остров с екологичен резерват, остров с рибарчета, остров с огромен курорт и плажове, остров с ботаническа градина, остров с руини и разбира се - няколко десетки острова без нищо. Натъкваме се на едни деца придвижващи се на сърфове, говорят си с капитана и той казва, че сега трябва да им помогнем, щото доброто се връща; помощта се изразява в тоа да ги изтеглим в посока брега като най-предното хлапе се захваща за лодката. Благодарят и ни махат. Малко след туй, капитанът спира лодката и казва - сега ще почне залезът, наслади му се, аз ще мълча.

Среща с Ра

Цветът на Египет

Залезът е просто...нямам думи, нямам снимки, туй не може да се опише или илюстрира! Гледам го туй слънце как пълзи над пустинята и тръстиките, как бавно се скрива, как светът става жълт, после розово-оранжев и после червен и почвам да разбирам цялата тая история с върховния бог Ра; чувствам се като занемял египетски селянин пред всемогъществото; в тоя момент Слънцето е истинският бог на тая страна и аз съм една дребна прашинка в един миг от вечността. Потапям дясната си ръка в Нил, за да усетя водата, пустинята, едно вечно място, което ще е същото, обляно в същата светлина хилядолетия след като цивилизацията ни изчезне. В тоя момент аз съм част от миналото и бъдещето и докосвам вечността. Ииииии изведнъж свършва, аз мога да видя и пипна вечността, но само за миг. Не точно изведнъж, но неусетно, просто в един момент идва осъзнаването, че лодката пак мърда, капитан Мохамед пак е взел да бърбори нещо, ръката и телефона ми са мокри и даже съм си бутнал остатъка от чая и гащите ми лепнат. На раздяла си отръсквам рамото и му давам 40 лева, което е двойно повече отколкото той поисква; все пак ме вози сам час и половина и ми даде зрънце вечност и спомен за цял живот. Доброто се връща. 

Въглехидратна бомба за вечеря

Най-вкусното нещо в Египет дойде от тук.

Ранна вечер, трябва да намеря картички, храна и специалната подправка, която Елито ми е поръчала да взема, на име сумак. Има обаче два проблема, първият е че съм абсолютен труп станал в четири сутринта, а вторият - че примирам от глад, щото не съм ял от снощи; и двата проблема ме удрят рязко, едновременно и безмилостно. Но какво да се прави, поемам по задачите. Търсенето на картички се оказва неуспешно, в Египет въпросните са ужасни и ги има само по туристическте обекти. Решавам, че няма да вземам пак от гадната шоарма и ще се примиря с будката за пържени картофи и тестени топки, която снощи фиксирах на една пресечка от хотела си. Остава най-важната мисия, да намахам сумак за всички; вече видял Кайро и Александрия и предполагащ какъв ще е Луксор, бързо ми става ясно, че сука на Асуан е мястото за намиране на подправки, защото това е най-близкото нещо до автентичен пазар което ще видя. Още снощи си заплюх три магазина от тия с огромни купчини пъстри подправки пред входа и отивам в най-представителния от тях. Не се минава без гигантски пазарлъци, опитвания на хиляда подправки и припадъци от ужас за малкия Венко. След като опитвам нещо ужасно, което е като ментов кристал дето се разтваря в топла вода и "лекува всички болести, египтяните като хванат корона пият това и нямат корона" решавам, че е време да се измъкна оттам, но не се получава без да се окажe, че съм си купил и "универсален микс от 30 подправки с шафран". Венкото на рамото ми се цупи и не ми говори, но това е ок, щото ми писна от него и без това. Междувременно спира тока на целия сук и всички се смеят. Някой ми обяснява в тъмното че се случвало и после изчезва, след около минута токът тръгва пак, оставяйки напълно неразгадана мистерията кой и защо се появи да ми говори на английски в пълния мрак. Толкова съм гладен, че си взимам и пържени картофи, и пържени топки от тесто покрити с течен шоколад, които имат вкус на чурос.  

10. В сърцето на Африка

Слънце, палми, кеф.

Един часът по пладне е, а аз съм изплют до хотела си в Асуан. Отивам до него за тоалетна и да си оставя картичките и пред мен изниква въпросът - а сега какво? Има тука нагоре по реката между двете язовирни стени островче с храмове на име Филиа, водят се най-късните храмове в староегипетски стил и също са преместени от потънало място. От самото начало обаче не ми се ходи много там, ще видя достатъчно храмове от късния период в следващите два дена, пък и този ще ми загуби целия останал ден. Язовирните стени също са ми интересни, но малката я видях вече три пъти, докато за голямата пише в интернета, че ще разочарова дори и най-големите любители на язовирни стени, какъвто аз не съм. Има и недовършен обелиск някъде из кварталите, коптска катедрала в центъра, и ботаническа градина на свой остров. Това дето аз ще направя е вместо това да отида на дългия остров Елефантина който се проточва пред целия Асуан. На него има две традиционни нубийски селца и недостъпен за простосмъртни лъскав хотел на северния край. Решавам, че ще ида с ферибитчето до северното село, ще се помотая до отсрещния бряг, после пеш до южното село и с другото фериботче наобратно, пък после ще видим за какво има време. 

Туй е фелука, с Елефантина отзад.

Рекоплаватели

Тръгвам по променадата над реката. Всъщност тя е доста нависоко, защото преди построяването на язовира, реката се е разливала всяка година наводнявайки околностите си. Паркирани са едно-две круизни корабчета, множество лодки и фелуки. Капитаните на въпросните са по променадата и се опитват да ме спрат и заговорят и навият, фелука трип, до Филиа. Ама аз знам, че ме лъжат, щото тая Филиа е между язовирните стени, не се ходи с фелука, а с такси; фелуките са традиционните лодки на река Нил още от времето на древните гърци, а може би и на древните египтяни и ми е супер непонятно защо местните хора толкова искат да ме возят на превозно средство на 3000 години, сякаш не сме изобретили по-добро. Ето го е фериботчето, което обаче тъкмо е тръгнало и трябва да почакам на дървена пейка. Струва 50 стотинки и идва след няколко минути, лодката е грижливо разделена на две за мъже и жени. Първото ми пресичане на Нил с лодка! Едно слънце се опнало, водата дълбока и бистра и синя...и след точно минута сме на другия бряг. 

Пъстрата Африка

Река Нил е просто велика!

В продължение на хилядолетия, този зелен длъгнест двукилометров остров е бил най-южният град на Древен Египет. За цялото Старо и Средно царство, светът е свършвал до тук, чак Новото царство праща първите сериозни експедиции из Нубия, чак при Тутмос III се укрепяват бреговете на Нил в Судан и чак Рамзес II разширява културата с паметници по южни от тая точка. Дотогава Египет е бил страната преди първия бързей (първият бързей е мъничко нагоре от Асуан). Сега по острова няма почти нищо останало от древността, освен малко камъни и нилометър на южния край. Въпреки това аз съм абсолютно неподготвен за това, което ме очаква.

Деца играт по прашните улички.

Островът с ботаническа градина
и другият бряг отзад.

И тъй, тоз остров, както има 5000 години история и както се намира на 200 метра от голям лъскав град и в подножието на лъскав хотел, така...се оказва, че изглежда като произволно забутано африканско село; с прашни улички без покритие, твърде тесни за коли; с малки къщи от кал, напукани от слънцето; с купчините боклук дето няма кой да изхвърли; с дворчетата, някои подредени, а други обрасли; с купища животни по всеки двор или купчина боклук; с весели деца тичащи без дъх по урвичките; с магарета пренасящи тръстики и каращи те да влезеш в прашен вход, за да се разминеш с тях; Имам чувството че тая лодка ме е телепортирала на хиляди километри оттука, някъде където светът не е обременен от сложността на древноегипетски, арабски или западни неща, аз съм в истинското сърце на Африка! Припкам щастливо по пътеките на тоя непознат нов свят и ми е леко на душата. Неусетно се озовавам на другия бряг; оттук се вижда спретнатото островче с ботаническата градина, както и разни руини по хълма oт другата страна на реката. Гледам как някаква лъскава луксозна лодка бавно се приближава до отсрещния остров, докато до мен пасе изключително мръсна коза и ми се струва, че в тоя малък архипелаг всеки остров е отделен свят. 

Джапанки, коте и Африка

Овци

Тръгвам през островчето към другото село. По средата има серия от по-широки зелени дворчета и нещо като ливада, десетминутната разходка е много приятна. Другото село изглежда малко по-мизерно от първото, има повече боклук и купчини от тухли и недовършени къщички. Тук сякаш има и повече хора, на почти всеки ъгъл седи по една нубийска баба и гледа мъдро. Има и стадо от оръфани овце, които щастливо си хрупат боклук. Май е време да се връщам в цивилизацията; въздъх. Ето ме отново на корабчето, в тая посока е безплатно. До мен сяда някакъв чичо, пита ме откъде съм, не знае къде е това и изобщо ми губи времето в което можех да се насладя на возенето. Слизам от корабчето и тръгвам пак по променадата.

"Май френд" вика ми някой - понечвам да се отдалеча от поредния досадник, но пред мен има двама други и докато се обърна - вече ми се е лепнал първият. "Май френд", вика, "Уд ю лайк ъ боут трип?". Викам не, не ща ходене с фелука никъде. "Ама не, аз нямам фелука, нормална лодка с мотор имам, айде на разходка с лодка по залез. Ейтам с ония двамата американци" - и ми сочи едни двама огромни очевадни американци с бели маратонки, къси гащи и слънчеви очила. Викам му - колко ще струва, той - нищо работа, после ще обсъдим, викам ааа не, колко и той - 20 лева. Сега, има тука два момента; Първият е, че пътуващия Вихрен има на рамото си един въображаем малък Венко (като пестелив мой приятел), който му напомня да не ръси пари на халос и винаги да получава необходимата стойност за парите си. Другият момент е, че - въпросният Вихрен всъщност много обича да се вози на лодка. И тъй, консултирам се с малкия Венко и въпреки възраженията му и въпрки, че не вярвам да е великото нещо, решавам че защо пък да не направя една разходка с лодка. Но има още един тест - Викам на капитана чакай тука и отивам да питам американците, каква оферта са получили, каква цена и какво им е обещал, както и дали стават за да ходим заедно на разходка. Разбрани изглеждат, същата цена и оферта, нямат конкретна дестинация, но имало нубийско село, може би дотам. Всичко изглежда коректно, супер, връщам се при лодкаря да му потвърдя, ще ходим четирима мъжа на залезна разходка с лодка, колко романтично. А аз имам час и половина до тогава.

Чао, слонски остров с нубийци, коте и хотел!